Златният лотос е една от най-нещастните ориенталски традиции. Практикувано в ущърб на всички жени, изкуствената деформация на стъпалото е била социално задължителна и толкова широко разпространена, че да доведе до различните забрани, провъзгласени с времето от управляващите династии Китай.
Легендата гласи, че практиката на деформирано стъпало – наречена златен лотос за люлеещата се походка – е видяла своето начало през 900 г. сл. Хр.. C., когато една наложница започна да носи специални обувки, за да задоволи исканията на императора, който обичаше изключително малките крака.
Малкото стъпало е една от най-ценените естетически характеристики на времето; така че жените от висшите класи започнаха да следват тази конкретна мода, която скоро се превърна в израз на социален статус и в крайна сметка предпоставка за намиране на съпруг.
Златният лотос се практикуваше чрез изключително стегната превръзка, която позволяваше задържане на пръстите на краката под подметката; единственият останал свободен пръст беше палецът на крака, който трябваше да образува пръста на крака. Освен това стъпалото беше извито така, че да доближи големия пръст и петата възможно най-близо.
Повиването се извършва в нежна възраст: майките започват да повиват дъщерите си още на две години или най-късно на осем, възраст, в която костите са по-гъвкави и все още не са развити. Болката беше непоносима и краката трябваше непрекъснато да се почистват от кръв и гной; с течение на времето костите се счупиха или бяха счупени доброволно.
Това бяха преди всичко бедните социални класи, които благодарение на краката на дъщерите си можеха да се надяват да се омъжат за влиятелен мъж или в продажбата на млади момичета като наложници.
Във всеки случай златният лотос направи жените практически инвалиди, неспособни да ходят нормално и следователно да извършват каквато и да е работа: за това причината да се превърне в символ на богатство, типично за жени, които не трябва да работят.
Това беше династията Qinq, която направи първия опит да сложи край на болезнената практика чрез обнародването на строги закони, които забраняваха златният лотос. Обичаят обаче е толкова вкоренен, че едва около 1950 г. започва да изчезва окончателно: бедните семейства виждат в деформацията на стъпалото единствената надежда за социален прогрес.
